Разказ от Г. Вишневски, публикуван в списание „Български турист“, януари 1933 г.
В бръшляна на манастирския двор, натежал от снежни гирлянди, зачуруликаха врабци. Белите облаци на изток заруменяха. Весела глъчка и твърди стъпки се чуха наблизо.
– Накъде? – попита игуменът група туристи, които всяка година по Коледа идваха в манастира и се отправяха към високите върхове на Родопите.
– Нагоре, към клувията, и оттам към Персенк – отговори Синигера, водачът на групата. Това бяха смелите планинари Синигера, Черчелуша, Джон, Заека и Фарфарата. Те бяха добре облечени и не чувстваха студа. Игуменът се чудеше на тия слънчеви хора, които не се страхуваха от нищо и напускаха топлите стаи в града, за да търсят красота по върховете на планините. Туристите свалиха раниците и ските си, изтърсиха се от снега и се здрависаха с игумена.
– Виждате ли онзи баир? – каза игуменът и посочи на юг. – пътят минава през клувията, но там са се появили вълци. На глутници те нападат кошарите и слизат чак до манастирския ергек. Мой дълг е да ви предупредя да не минавате през Вълчата пътека.
Туристите се изсмяха. Те бяха добре въоръжени и не смятаха да се отказват от намерението си.
Преди да тръгнат, Синигера влезе в старинната черква и запали свещ пред чудотворната икона на Света Богородица, пред която горяха седем кандила.
Когато навлязоха в долината, туристите затънаха в дълбок мек сняг. Едва си пробиваха път със ските. Синигера, снажен и силен момък, вървеше напред и окуражаваше другарите си. Всички бяха бодри. Само Фарфарата беше недоволен и се вайкаше като жена. Мисълта за вълците не го напускаше.
Никого не срещнаха по пътя. Приказваха туй-онуй, изпяха няколко песни, но след това замълчаха. На няколко пъти гърмяха с револверите си на халост.
– Пазете си куршумите, че може да ви потрябват – смъмри ги Синигера.
Когато наближиха клувията, духна остър вятър, спуснаха се мъгли и след малко засвири страхотна виелица в планината.
Туристите поеха нагоре, за да се изкачат на билото. Те знаеха, че там, сред голямата гора, има един говедарник, където ще могат да накладат огън и да се посгреят.
Пътят минаваше през Вълчата пътека.
– Синигер, къде през този вълчарник? Не чу ли ти игумена? Вълци има наоколо! – обади се Фарфарата с тих глас.
– Вижте го как шепне, за да него чуят вълците! – каза Черелуша и буен смях заля групата.
Те продължиха по стръмнината, но когато стигнаха под параклиса „Свети Илия“, преспите станаха непреодолими. След дълга борба, затънали до пояс в снега, едва изваждайки ските си от рохкавите снежни навеи, победени от планината, те решиха да се върнат в манастира, когато откъм билото се чу вълчи вой.
– Вълци! – изпищя Фарфарата и почувства, че му се схващат краката.
– Штт! – запуши му устата Синигера. И като стегнаха ските си, те бързо се спуснаха надолу.
В това време от гората на отсрешния склон слизаше един дървар. Той тичаше към тях. Като ги наближи, Синигера позна бай Рангел, манастирския ратай, излязъл за дърва още на Игнажден и останал да спи в говедарника. Той се връщаше в манастира.
– Тука, тука! – викаше най Рангел. – Не виждате ли? Вълци… вълци… Скоро по дърветата!…- А ти? – запита го Синигера.
– Оставете мене. Аз ще ида в манастира… Как ще оставя воловете си плячка на зверовете!
– Света Богородичке! – извика Фарфарата и пръв се покатери на един дебел бор. И докато туристите се катереха по дърветата, Рангел разпаса червения си пояс, пусна го след себе си и подкара воловете надолу към клувията. В бързината и уплахата туристите забравиха да му дадат револвер.
Синигера забеляза как седем вълка се спуснаха след Рангел. Настръхнали и освирепели от глад, те се завъртяха около него, но изведнъж спряха – сепнаха се от червения пояс, който се виеше като змия в снега. Вълците се хвърляха, настъпваха пояса, но тутакси отскачаха назад с ръмжене.
Когато Рангел зави зад хълма, който се спускаше надолу към прохода, Синигера забеляза, че вълците отново се хвърлиха след воловете. И той бързо слезе от бора, сложи ските си и докато другарите му разберат какво става, се спусна като стрела надолу по пътеката.
– Ей, Синигер, къде отиваш? Чакай бе, Синигер! Вълците ще те схрускат! – искаше да извика след него Фарфарата, но езикът му се беше схванал.
Синигера наближи вълците, изгърмя по тях и ги пропъди. Напразно Рангел го увещаваше да не си хаби куршумите.
– Слушай, момко, върви след воловете. Вълците от куршума бягат, но стават още по-зли. Тъй, с пояса, сме сигурни…
В това време глутницата отново се спусна след тях. Синигера изгърмя още няколко пъти, но забеляза, че куршумите му свършват. И като се обърна, той изгърмя последния си куршум, отби се от пътеката и подмами вълците след себе си. Сякаш вихрушка се понесе след него…
Рангел слезе в манастира вир вода – целият облян в пот. Калугерите го питаха какво му е, а той не можеше зъб да обели. Едва дойде на себе си и разказа за страшната среща с вълците.
Игуменът нареди калугери и работници да отидат с пушки и кучета и да пропъдят глутницата.
Синигера летеше по нанадолнището на стръмния склон. Вълците, наредени в две редици, го следваха отблизо. На няколко пъти те го настигаха. Но Синигера с изкусен телемарк отскачаше встрани и докато глутницата се спре да го наклопа, успяваше да избяга из снежните баири. Той летеше и след него се вдигаше облак от снежен прах.
Отначало гонитбата му правеше удоволствие, но скоро почувства, че силите го напускат. Вълците вече го приближаваха, когато той с ужас видя, че пред него се открива пропаст. И за миг си помисли:
– Ако спра, значи вълците ще ме разкъсат…
И като се изправи, той надигна снажното си тяло и политна над пропастта.
Скокът излезе сполучлив. Когато се спря и погледна нагоре, той видя вълците, спрели се пред пропастта, да надават страшен вой, ровейки от яд замръзналия сняг.
А в дясно над гората видя, че пламнаха седем кандила и в светлината се открои образът на Света Богородица.
Виелицата продължаваше, но Синигера не чувстваше студа. След като се огледа, той се прекръсти и пое към манастира. По пътя срешна спасителната команда. Зачервен от страшното състезание с вълците, той изненада с весел вик спасителите и прегърна Рангел. А той го целуваше от радост и се чудеше на този безстрашен момък, който надбяга вълците.
Работниците пропъдиха глутницата и се изкачиха с кучетата при говедарника. На боровете зъзнеха туристите, Те бяха изстреляли всичките си куршуми на халост и не смееха да слязат. Фарфарата скърцаше със зъби. Озъртайки се, той едва продума:
– Дявол да ги вземе, четиринадесет бяха!
– На страха очите са големи – каза засмян Рангел. А Фарфарата, като видя че вълците са пропъдени, извика:
– Ах, да имах куршуми! Какъвто съм стрелец…
Смехът на туристите и селяните прекъсна заканите на Фарфарата.
Привечер, когато удариха манастирските клепала за вечеря, туристите влязоха в черквата и запалиха пред чудотворната икона свещ за шастливото избавление.
Вечерта Рангел разказваше край огнището как Синигера го е спасил от вълците. А Синигера, замислен, гледаше искрите на огъня.
– Никога няма да забравя гонитбата на вълците и видението на Света Богородица – промълви той.
Черчелуша, Джон и Заека слушаха разказа на Синигера, а Фарфарата разтриваше замръзналите си мускули.
Навън свиреше виелицата. Нейната монотонна песен се смесваше с воя на вълците.
Снимката към публикацията е от сайта lostbulgaria.com
